Планинският божур - приказка

Всеки от нас знае, че през лятото дните са дълги, а през зимата къси. Тръгнем ли през лятото на Север, дните стават по-дълги и по-дълги, докато в един момент нощта съвсем изчезне. Затова пък, през зимата има дълго време, когато слънцето дори не изгрява, а царува само нощ.
Там, далече в северните страни, на един стръмен скален склон над долината, имаше една скална издатина. Върху нея в една вдлъбнатинка се бе събрала малко пръст и около пръстта стоеше група стари лишеи, които се бяха закрепили за скалите. Беше Май - пролетното време на Север, и прохладният пролетен вятър бе довял едно семенце от цвете горе върху скалата, в средата на купчинката пръст, между лишеите. Когато старите лишеи го забелязаха, заговориха: - Семенце от цвете, тук не е място за тебе! Тук горе става твърде студено. През зимата бурята фучи около скалите, а снежните преспи притискат всичко с тежестта си. Дори ние едва презимуваме, а виж колко стари сме, силни и жилави!

Но, трябва да знаете, че такива стари лишеи от северните страни говорят много бавно: днес една дума и утре една дума... И, докато изрекат това, което ние хората толкова бързо изричаме, вече бяха минали няколко дни. Междувременно, семенцето беше покълнало и беше изпънало коренчета в земята, и беше вкусило, че пръстта е добра. Нагоре се бяха развили две малки листенца.

-         Ако не слушаш какво ти говорим, скоро само ще усетиш: тук ти няма да издържиш зимата! Това не е място за цветя.

Но, както казахме, лишеите говорят толкова бавно: днес една дума и утре една дума..., и, докато кажат всичко, от малкото семенце се беше развило вече едно цвете с жълто цветче. Понеже, на Север Слънцето грее ден и нощ, планинският божур – защото това бе планински божур – можа да порасне много бързо и скоро там имаше едно храстче планински божур с много жълти цветове.

Най-първо го забеляза земната пчела, тъй като земните пчели така бързо прелитат наоколо, че първи забелязват много неща. Земната пчела разказа долу в долината. Оттам пчелите, пеперудите и много насекоми се стрелнаха нагоре, привлечени от сияйното жълто на цветовете и от скъпоценния нектар, който им служи за храна. Никога досега горе, на скалния склон, не е имало такова оживление! Това се харесваше дори на лишеите и те заобичаха планинския божур, сгушен между тях, нищо че понякога той им ограбваше слънчевата светлина със сянката си.

Но, лятото в северните страни е кратко. През Юни, Юли и Август всичко цъфти. Зелено блести тревата, оранжево светят омайничетата, листенцата на малките брезички  си играят със слънчевата светлина и в долината кипи живот.

Приближи ли Септември, дните отново се скъсяват. Понякога в края на този месец, а понякога в началото на Октомври, първите снежинки вече танцуват из въздуха. Слънчицето, което за все по-кратко се появява на южното небе, още може да ги разтапя и да пълни потоците, да напоява ливадите. И още се виждат пенливи водопади, спускащи се от скалите.  Тогава, обаче, през Октомври, нощем става толкова студено, че буйната вода замръзва по скалите и там се образуват дълги ледени висулки. Потоците и водопадите затихват и хващат корички от блестящ лед. Сутрин по ливадите, дърветата и храстите се стеле тънък снежен пласт.

-         Ние чувстваме, че предстои сурова дълга зима, казваха старите лишеи. Братя, дръжте се здраво за скалата! Не оставяйте снегът да ви премаже! Не помръдвайте, когато бурята помита всичко и понечи да ви отскубне! Сбогом, мило планинско божурче! Благодарим ти за лятото! Зимата, обаче, ти не ще можеш да оцелееш...

Планинският божур беше изморен. Цветовете му бяха угаснали, а семето презряло. Снегът навяваше по хълмовете, в долината и върху скалата.
 Дългата зимна нощ беше започнала. Слънцето вече не грееше над хоризонта. Потоците в долината бяха замръзнали, водопадите бяха застинали в ледени статуи. Често някоя снежна буря вилнееше дни наред. После отново наставаше ясна нощ, през която снежните и ледените кристали блещукаха под звездната светлина. Като диаманти искреше целият небосвод. Понякога на небето се явяваха големи цветни воали като крилете на господни ангели. В долината се прокрадаваше тук или там бяла снежна лисица, по следите на снежни зайци. Животът, както се вижда, все пак, не беше спрял.

Дълго продължава полярната нощ на Север, но и тя си има своя край. Още в края на Февруари, блесна Слънцето един ден между скалите за първи път и освети една прелестна ледено-снежна местност, която отговори с хиляди лъчи на слънчевата светлина. Още на следващия ден Слънцето грееше с цели няколко минути по-дълго. И така ставаше ден след ден, че от светлината на изкачващото се Слънце, долините и висините стояха огряни все по-дълго време. Но, слънцето още беше слабо да разтопи снега и ледовете. Още по-високо трябваше да се издигне. Понякога то задълго бе закрито от облаци. Тогава всичко изглеждаше сиво и безжизнено. И ето, Слънцето отново изгряваше. Щом дойде Април, с неговите проливни дъждове, снеговалежи и слънце, снегът започна да се топи. Вода тръгна и потече по някои южни скални склонове, като се събираше долу в рекички и езерца. A когато настъпи Май, животът съвсем се отприщи.

Също, и на нашата скална издатина снегът изтъняваше ден за ден и изчезваше в забрава. А, не след дълго, ето едно връхче на лишей надникна оттам. То се отърси, огледа се дали братлетата от кръга бяха налице. Тук-там се подаваха връхчетата и на неговите братя. Най-накрая в средата на скалната вдлъбнатинка остана съвсем малко снежец.

Лишеите сега почнаха да си разказват какво са преживели през зимата под снега. За лишеите всъщност там не е никак тъмно и самотно, както човек, може би, си мисли. През зимата скалите стават светли и прозрачни за тях, почти като блестящ прозирен лед. Те могат да виждат как светят металните жили в скалата, да чуват как покълващите сили на растенията се надигат и се приготвят за новата година. Да, дори това, което се случва на небето, се отразява в тяхната дълбоко осветена вътрешност. Ала те бяха усетили и натиска на снега, бученето на бурята, както и тишината на ясните зимни нощи. За всичко това лишеите си разказваха.

Накрая се запитаха: - Какво ли е станало с нашето планинско божурче?

То беше толкова красиво през лятото, когато грееше между нас и украсяваше цялата скала. Но, както знаете, лишеите говорят толкова бавно: днес една дума и утре една дума... През това време се разтопи последният сняг във вдлъбнатинката и те можаха да видят какво е станало с планинския божур: черни, смачкани, безжизнени лежаха листата долу, равни до земята като сянката, която цветето бе хвърляло през лятото.

-         Сега се вижда, че имахме право. Тук горе то не можеше да оцелее зимата. Но, то не искаше да ни чуе...

Понеже лишеите говорят така бавно: днес една дума и утре една, те почти не забелязаха, че по средата на мъртвите, черни, изгнили листа се беше надигнал малък зелен кълн и бяха почнали да се разгръщат няколко зелени листенца. Какво, пък, е това - възкликнаха те! Ние мислехме, че ти си умряло, замръзнало от студа и смачкано от снега. Докато кажат това: днес една дума и утре една, ето че цветето разви отново много листенца и първото цветче вече греше срещу Слънцето.

-         Да, каза планинското божурче, вие устояхте зимата чрез вашата сила. Аз умрях и станах ново. Това е тайната на смъртта и живота.

Върху това лишеите имаха дълго да размишляват. Но, благодарение на многото пеперуди, пчели и всичко живо, което посещаваше божура, горе на скалата бе настанало отново такова весело ежедневие, че старите лишеи не изпитаха повече досегашната си самота и, изпълнени с радост, наблюдаваха пъстрото оживление. Никога повече те не казаха, че това място не било за цветя.

Така цъфтеше планинският божур от година на година там, горе, и  всички бяха едно радостно семейство през цялото северно лято.

А лишеите все размишляваха върху тайната на смъртта и живота, която цветето им откри.

Превод: Валентина Тодорина
Източник: http://www.ernstschuberth.de/band-2.html

Нощ на изкуствата – Ст. Загора 2015 год.

Тази година, имахме удоволствието, да бъдем поканени, от Регионална библиотека „Захарий Княжески“, да представим валдорфската педагогика в – НОЩ НА ИЗКУСТВАТА 2015.

Избрахме да разкажем една същностна история, с характерния за валдорфските приказки декор, от коприна и ръчно изработени кукли от естествени материали.

Приказката за това, как ябълките получиха звезди на Madge Bigham, е пример за едно интригуващо пътуване чрез изкуство, за опознаване на заобикалящата ни природа.

Благодарим, за поканата на Регионална библиотека „Захарий Княжески“ и на всички родители и деца, които бяха с нас в тази нощ.

„Имало едно време едно малко семенце, което спяло в одеялото си под земята всички зимни дни , чак до една ранна пролетна утрин , когато бащата Слънце започнал да свети. Малкото семенце се събудило и започнало да се протяга и прозява, докато най-накрая се надигнало над земята. След това то провряло главичката си нагоре и погледнало към широкия свят.

След всички тези дълги зимни месеци в тъмната земя, малкото кълнче мислеше, че никога не е виждало нещо толкова красиво като тревата и цветята. То гледаше с широко отворени очи и в почуда света. През целия ден слушаше музиката на птиците и на бриза и се радваше на света, който бе пълен с чудеса. Гледаше облаците как плуват в синьото небе, и след това видя в небето своя златен баща Слънце как потъна в леглото си. Когато всичко се стъмни, малкото кълнче видя прекрасна гледка: в небето светеха златни звезди! То искаше толкова много да се докосне до една от тях , че се протегна и се опита да достигне небето. Но звездите бяха високо, високо, че то не успя, и се разплака.

Изведнъж се появи фея, облечена в дреха от същите тези блещукащи звезди. "Защо плачеш? - попита феята . "Защото и аз искам да имам за мен една такава звезда", отговори малкото кълнче. "Ах, някой ден твоето желание ще се изпълни", каза феята. " Но първо трябва много работа да свършиш . Трябва да растеш силно и високо и изпълнено с любов. " Като каза това, феята изчезна.

Малкото кълнче работи усилено да расте високо и силно, и след известно време се превърна в млада фиданка. Тогава крал Буря дойде с ветрове и дъждове и превиваше фиданката почти до земята. И всеки път, когато тя се опитваше да се изправи отново, ставаше по-силна и по-силна. След известно време вече не се страхуваше от него, защото знаеше, че той и помага да израсне.

След много посещения от Краля на бурите, една сутрин малкото дърво се събуди и намери клоните си покрити с розови цветчета. "О, колко са прекрасни!" - извика то, и започна да полага много грижи за тях, ден след ден, докато един ден се появиха малки бебенца семенца. Сега малкото дърво се превърна в майка и беше толкова заето с грижа за малките си дечица ябълките, че забрави за желанието си към феята. Лятото дойде и нейните деца пораснаха златни и зелени, а малките феи дойдоха и целунаха всяка малка ябълка и те станаха червени.

Малката ябълка беше толкова горда с децата си - тя усети , че не може да бъде по-щастлива. Тогава изведнъж феята с корона от звезди се появи до нея. "Аз дойдох да изпълня твоето желание," каза тя, "да ти донеса една звезда от небето." „О“, каза малкото ябълково дърво, "Аз вече не се нуждаят от звезда. Аз съм много щастливо с моите ябълкови деца.“ "Добре тогава" отвърна феята "аз ще дам моята кошница със звезди на твоите деца. Но ще ги скрия дълбоко вътре, където само земните деца могат да ги намерят."

След приказката, всяко дете можеше да си направи по една звездна фея, която да отнесе в къщи.

http://www.waldorfhomeschoolers.com/apple-stars

„Група за игра“ – 11.05.2014 год. Стара Загора

Пролетното настроение се пренесе във всяка една от дейностите на групата за игра този месец. Пролетни игри с пръсти, Приказка за малката авлига и пеперуди от филц за децата…Какъв по-добър начин да усетиш и заживееш в синхрон с промените в природата.

Приказка за малката авлига

Имало едно време две птички - майка и татко авлиги, които построили гнездо на едно дърво. То било направено от суха трева, перца и всякакви прекрасни неща.

Скоро след като гнездото било завършено, женската снесла две яйца в него, а след това тя и таткото вече не мислели за нищо друго, освен за това как да пазят тези яйца защитени и топли. Майката ги мътела ден и нощ; дори когато таткото и казвал, '' Ти наистина трябва да полетиш малко и да ме оставиш да се грижи за яйцата", тя не е искала да ги остави.

След известно време две малки птичета, братче и сестриче, се излюпили от яйцата. Птичетата били, толкова слабички и мънички, че не можели да се грижат за себе си, но те отваряли човките си много широко и писукали – „Пи-пи-пи, скъпа мамо, пи-пи-пи!" Техните родители били заети по цял ден да търсят нещо за ядене. Пиленцата растели бързо и скоро се покрили с меки пухкави перца, които били най-добрата дреха в света за малки птичета.

Минавали ден след ден птичетата пораснали и вече не били мънички и слабички.

Тяхната майка им казала един ден "Вие сте почти готови да се научите да летите" и те се почувствали много големи. Същият ден майка им и баща им отлетели заедно, за да намерят нещо за вечеря, и докато те не били в гнездото, малките птици чули много странен шум, който сякаш идвал от едно езерце, близо до дървото Той звучал така – „Ква-ква ква!“

''O! Какво ли може да е? ", казало сестричето.

"Ще надникна от гнездото, за да видя" - отговорило братчето.

Но, когато погледнало надолу, не видяло нищо, въпреки че много ясно се чувало: "Ква-ква!" Птичето се навело още малко напред и малко по-надолу, докато му се завило свят.

"Пи-пи! Ще паднеш!" извикало сестричето. То едва го бе изрекло и братчето се изтърколило от гнездото надолу към земята! Не се ударило, но било много изплашено! „Пи-пи!, мамо, пи-пи, тате!" писукало то. „Пи-пи! " изписукало тъжно сестричето в гнездото, но майката и бащата били твърде далеч, за да ги чуят.

Падналото птиче заподскачало на земята и се огледало. То било близо до езерото и звукът, който чуло, сега бил много силен: ''Ква-ква!"

"Пи-пи!" извикало птиченцето и в един момент до него скочила голяма жаба. Това била старата жаба – учителка в училището, и тя преподавала пеене на малките жаби. "Ква-ква!"-казала тя. „Как мога да уча малките жаби да пеят, когато вдигаш такъв шум?"

"Пи-пи! Искам мама!", казало мъничкото птиче. Тогава жабата видяла, колко малко е пиленцето, и и станало мъчно за него. "Ела с мен", казала тя, "и аз ще те научи да пееш." Но мъничкото птиче писукаше по-силно от всякога. Дори гълъбицата, която пеела приспивна песен на бебета си на едно съседно дърво, долетяла да види какво става.

"Аз не мога да приспя моите деца в тази врява," казала тя на жабата, но когато видяла малката птичка, и тя я съжалила, като жабата. „Скъпо птиченче“, извикала тя "аз ще се опитам да намеря твоята майка." Върнала се при децата си, помолила ги да бъдат кротки и тихи и след това отлетяла надалеч за да търси родителите на падналото птиче.

Не след дълго тя срещнала бащата и майката на малката птичка, и всички се върнали бързо. Птичето все още писукало тревожно на земята.

"То е прекалено малко, за да бъде вън от гнездото", писукала майка му, ''Опитай да полетиш с крилата, както аз го правя", казал баща му. Птичето разперило криле и се опитало да лети, но тъй като било още малко, то не можело да достигне гнездото на дървото.

"Изпратете го в моето училище, и аз ще го научи да плува", казала жабата "това е по-добро от летенето, и много по-лесно се учи, аз съм сигурна, че ще успее". Жабата била много любезна, но майката на птичето и отказала: „Малките пиленца не харесват студената вода, могат да измръзнат от нея.“

Докато говорели, те чули шум от приближаващи стъпки, някой идвал към тях, подсвирквайки си весела мелодия.

"Идва едно момче!"- казала жабата

„То сигурно ще вземе моето скъпо дете и ще го сложи в клетка! Моля те, лети! Лети!" изписукала майката. Но преди птичето да успее да каже "Пи-пи! " момчето го видяло.

Тогава бащата на птичето полетял над главата на момчето, а майката - пред него, за да не го вземе момчето. Жабата изквакала и гълъбът изгукал, но никой от тях не можел да скрие малката птичка от момчето. Момчето се навело и взело внимателно малката птица в ръце.

Огледало се търсейки гнездото, от което е паднало птичето. "Гу-гу. Мисля, че знам, какво ще направи", казал гълъбът.

Момчето сложило птичето в джоба си и започнало да се изкачва по дървото. То се катерело от клон на клон, все по-високо, докато най-сетне стигнало до гнездото, където сестричката на птичето чакала.

Майката и бащата на птичето полетели към върха на дървото, за да видят какво ще направи момчето. То сложило птичето обратно в гнездото, много внимателно, както биха го сложили майка му и баща му ако можеха.

„Благодаря ти! Благодаря ти!" запяха майката и бащата, докато момчето слизаше от дървото. „Пи-пи! Благодаря ти!", викаха малките птички от гнездото. "Гу-гу! Знаех си, че така ще направи!" извика гълъбът. "Ква-ква! Бих искал това момче да беше ученик в моето училище", казала жабата, докато момчето вървеше покрай езерцето му.

А през това време малкото птиченце се беше сгушило в сестричката си, щастливо, че е в гнездото си.

Свободната игра

Във времето за работа с вълна, този път правихме пеперуди от филц. Специално благодарим на Жана от Канада, за чудесната идея, споделена с нас след посещението и на групата за игра в местното валдорфско училище.

„Група за игра“ – 23.03.2014 год.

Нашата „Група за игра“вече е на три месеца. За това време, децата, които ни посещават редовно, успяха да се почувстват удобно в новата обстановка, да опознаят учителката и тя тях, да научат част от игрите с пръсти

и да усетят ритъма на заниманията.

Тази среща слушахме „Приказка за глухарчето“ 

и правихме ирландски содени питки.

 

На следващата ни среща, ще правим нещо още по-мокро и по-цветно – ще рисуваме мокро в мокро…