Днес е един щастлив ден за мен. Част от оборудването за нашето
училище, което доскоро беше на склад, след напускането на къщата в с.
Хрищени, вече е в новата сграда. Надяваме се в тази къща скоро да тичат
много щастливи деца; да се чува музика от флейти, а по стените да има
красиви детски рисунки. Подреждайки част от обзавеждането и играчките,
които не бях виждала повече от половин година, в мен нахлуват толкова
приятни спомени. Всичко е минало през ръцете и сърцето на шепата хора,
повярвали, че са в състояние да превърнат една мечта в действителност.
И, няма как да не е оставило по нещо там. Да изпиташ радостта да
направиш училище за децата си е било привилегия, която са могли да
изпитат възрожденците. Днес ние ги сочим с пръст, честваме ги като
будители и помним имената им. Можем ли, обаче, сега да се обединим и да
направим училище, така както са го правили те, преди 150 – 200 години?
Можем ли да забравим ежедневните си грижи и да се съберем в името на
един идеал – нещо над ежедневието ни?
Един ден, преди около 4 години, стояхме, със синовете ми в двора на
близкото до дома ни училище. Там понякога караха колело, защото беше
оградено, безопасно, нямаше коли, а и децата бяха още във ваканция, и
дворът беше пуст. Гледката не ми харесваше: изпочупени стари плочки,
дупките между някои от които бяха запълнени с цимент. Вратата беше
метална – от някаква ръждясала ламарина, прозорците с решетки – всичко
изглеждаше жалко, студено, мрачно. Над входната врата имаше надпис
„Напред науката е слънце!“…Тази гледка ме върна в моето детство. Тогава
не това, а друго училище, което вече изглежда по същия начин, беше току
що построено, чисто и хубаво. Нямаше решетки по прозорците, но аз и
досега чувствам точно тази пустота, която „крещи” от гледката, а другата
е някъде, безмълвно свряла се в душата ми, и засенчва всеки училищен
спомен. Тънкото гласче на големия ми син, прекъсна мислите ми…„ Мамо,
хубаво ли е на училище?“ – питаше той и ме гледаше с един чист поглед, с
едни, широко отворени, любопитни очи, в които прозираше леко
напрежение. Той вече знаеше, че когато порасне, ще ходи на училище. Може
би, гледката и на него не е харесала, и се е питал: – А, как ли е
вътре, зад решетките, зад ръждясалата врата? Какво да му кажа? Отново се
върнах в спомените си в моето детство, за да открия там отговора…Чаках с
такова нетърпение първия учебен ден, а след него с двойно по-голямо
нетърпение звънеца за края на учебните часове, или ваканциите…Усещах, че
детето ми ме наблюдава и в погледа му се чете едно упорито очакване.
Колкото повече се бавя с отговора, толкова повече става безсмислено да
отговарям, защото той, невръстният ми син се досеща, какво премълчавам…
Днес, няколко години по-късно, се връщам към този спомен. Какво се е
променило? В училищата – почти нищо. Повечето вече нямат счупени
прозорци – те са оправени по европейски проекти. Някои нямат и решетки
на вратите, но онези – другите решетки, които прорастват вътре в децата и
остават там загнездени, сраснали завинаги – те са още по-здрави.
Промяната в мен, обаче, е голяма. За тези няколко години, минали от
въпроса на сина ми, аз се опитах да намеря алтернатива на образование,
което да даде на децата ми чувството за необятност и простор. Открих
тази педагогическа система, и тя е вдъхновяваща, както за децата, така и
за родителите. Това вдъхновение за родителите идва от това, че вътре в
душата си могат да усетят падането на стената, която ги е разделяла със
самите тях. Вече могат да се почувстват цялостни. Не е необходимо
непрекъснато да се оглеждат край себе си, за да определят къде да
вървят, спрямо това къде са останалите. Сега вече могат да гледат само
вътре в сърцето си, и там да намират всички отговори. Чрез валдорфската
педагогика открих, че
мога. Открих, че
въображението е оня неизчерпаем извор, от който винаги мога да греба с
пълни шепи; открих природата около мен, с всичките и прекрасни промени
през сезоните, и всичко това ме накара да се чувствам цялостна, щастлива
и свободна.
За децата е още по-лесно. Те знаят кои са – само им се дава
възможност да го проявят и в тях никога да не започне изграждането на
стени, защото какво по страшно от това да загубиш себе си, та и да си
опознал всичко останало, дори и в най-ранна възраст! Когато човек открие
себе си, отваря и онази врата с неподозирана вътрешна сила, която го
тласка да върви по неотъпкани пътеки. Какво значение има, когато знаеш
няколко учебника наизуст, ако не знаеш кой си ти и какво ти искаш!
Все по-често мисля за създаването на валдорфските училища като за
импулс, подобен на този, съпътствал създаването на възрожденските школа́
в България. Живеем във време, в което започваме да проглеждаме за
недостатъците в социалния ред, но следващата стъпка е да преведем от
думи в дела нашия морален импулс за промяна. Валдорфските училища не се
създават, за да бъдат печеливш бизнес. Те се създават от вдъхновени
хора, които жертват много време, труд и лични средства, за да създадат
нещо по-добро за обществото, за най-милото на всички – децата – не за
себе си. За създателите остава, обаче, най-голямата отплата –
възможността да горят вътре в една благородна кауза. Да са с мислите и
делата си там, да преживяват радостта да създават, да допринасят не за
себе си, а за децата. За да може, когато преминат обучение във
валдорфско училище, да си спомнят часовете, учителите и процеса на учене
с трепет и вълнение, а не любимия им предмет да бъде междучасието, а
най-забележителното от училище да са училищни истории, нямащи нищо общо с
науката. За такова училище мечтая и такова училище наричам УЧИЛИЩЕ.
Другото няма да коментирам тук.
За времето, откакто вървя по тази пътека, срещнах много хора –
повечето от тях вдигаха палеца си нагоре и пожелаваха успех, други бяха
заети… Имаше, обаче, и такива, у които имаше от онзи плам на българите
възрожденци. Тези, последните, са ме вдъхновявали. Заради тях си е
струвало да се върви този път, тях съм търсила винаги. Тези хора са
живите – тези, които са във връзка със себе си, и те могат да дадат
тласък на всяко добро начинание. Те знаят кое може да почака, кое е
важно, и кое трябва да се свърши сега. Те намират как да помогнат, дори
когато нямат време или пари, защото начин винаги има, само да го търсиш.
Шепа хора се събрахме с една мечта. Мислехме, че ще бъде по-лесно, но
пътят се оказа по-дълъг и по-труден. Въпреки това, винаги съм смятала,
че това са най-пълноценните години от живота ми. Започнахме с една мечта
– днес стоим в прясно боядисаните стаи и подреждаме мебелите, които сме
направили с внимание към всеки детайл. Усещането е невероятно!
Раждането на училище е сходно с раждането на дете. И то като детето има
нужда от хора, които да го обичат и обгрижват внимателно дълги години.
Има нужда от това да бъде в мислите на общността.
Надявам се, тези редове да са дочетени докрая от такива хора, които
могат да изпитат това вълнение и искат да оцветят живота си с него.
Надявам се, такива хора да се свържат с нас и да предложат помощ в
раждането на едно ново училище. Малките жестове могат да имат огромен
ефект, когато са направени намясто.
Наталия Дончева – председател на СНЦ „Сдружение за валдорфска детска градина и училище – Стара Загора“
За връзка с нас:
new_waldorf_sz@yahoo.com
new-waldorf-sz.blogspot.bg
