понеделник, 2 април 2018 г.

Планинският божур - приказка



Всеки от нас знае, че през лятото дните са дълги, а през зимата къси. Тръгнем ли през лятото на Север, дните стават по-дълги и по-дълги, докато в един момент нощта съвсем изчезне. Затова пък, през зимата има дълго време, когато слънцето дори не изгрява, а царува само нощ.
Там, далече в северните страни, на един стръмен скален склон над долината, имаше една скална издатина. Върху нея в една вдлъбнатинка се бе събрала малко пръст и около пръстта стоеше група стари лишеи, които се бяха закрепили за скалите. Беше Май - пролетното време на Север, и прохладният пролетен вятър бе довял едно семенце от цвете горе върху скалата, в средата на купчинката пръст, между лишеите. Когато старите лишеи го забелязаха, заговориха: - Семенце от цвете, тук не е място за тебе! Тук горе става твърде студено. През зимата бурята фучи около скалите, а снежните преспи притискат всичко с тежестта си. Дори ние едва презимуваме, а виж колко стари сме, силни и жилави!
Но, трябва да знаете, че такива стари лишеи от северните страни говорят много бавно: днес една дума и утре една дума... И, докато изрекат това, което ние хората толкова бързо изричаме, вече бяха минали няколко дни. Междувременно, семенцето беше покълнало и беше изпънало коренчета в земята, и беше вкусило, че пръстта е добра. Нагоре се бяха развили две малки листенца.
-         Ако не слушаш какво ти говорим, скоро само ще усетиш: тук ти няма да издържиш зимата! Това не е място за цветя.
Но, както казахме, лишеите говорят толкова бавно: днес една дума и утре една дума..., и, докато кажат всичко, от малкото семенце се беше развило вече едно цвете с жълто цветче. Понеже, на Север Слънцето грее ден и нощ, планинският божур – защото това бе планински божур – можа да порасне много бързо и скоро там имаше едно храстче планински божур с много жълти цветове.
Най-първо го забеляза земната пчела, тъй като земните пчели така бързо прелитат наоколо, че първи забелязват много неща. Земната пчела разказа долу в долината. Оттам пчелите, пеперудите и много насекоми се стрелнаха нагоре, привлечени от сияйното жълто на цветовете и от скъпоценния нектар, който им служи за храна. Никога досега горе, на скалния склон, не е имало такова оживление! Това се харесваше дори на лишеите и те заобичаха планинския божур, сгушен между тях, нищо че понякога той им ограбваше слънчевата светлина със сянката си.
Но, лятото в северните страни е кратко. През Юни, Юли и Август всичко цъфти. Зелено блести тревата, оранжево светят омайничетата, листенцата на малките брезички  си играят със слънчевата светлина и в долината кипи живот.
Приближи ли Септември, дните отново се скъсяват. Понякога в края на този месец, а понякога в началото на Октомври, първите снежинки вече танцуват из въздуха. Слънчицето, което за все по-кратко се появява на южното небе, още може да ги разтапя и да пълни потоците, да напоява ливадите. И още се виждат пенливи водопади, спускащи се от скалите.  Тогава, обаче, през Октомври, нощем става толкова студено, че буйната вода замръзва по скалите и там се образуват дълги ледени висулки. Потоците и водопадите затихват и хващат корички от блестящ лед. Сутрин по ливадите, дърветата и храстите се стеле тънък снежен пласт.
-         Ние чувстваме, че предстои сурова дълга зима, казваха старите лишеи. Братя, дръжте се здраво за скалата! Не оставяйте снегът да ви премаже! Не помръдвайте, когато бурята помита всичко и понечи да ви отскубне! Сбогом, мило планинско божурче! Благодарим ти за лятото! Зимата, обаче, ти не ще можеш да оцелееш...
Планинският божур беше изморен. Цветовете му бяха угаснали, а семето презряло. Снегът навяваше по хълмовете, в долината и върху скалата.
 Дългата зимна нощ беше започнала. Слънцето вече не грееше над хоризонта. Потоците в долината бяха замръзнали, водопадите бяха застинали в ледени статуи. Често някоя снежна буря вилнееше дни наред. После отново наставаше ясна нощ, през която снежните и ледените кристали блещукаха под звездната светлина. Като диаманти искреше целият небосвод. Понякога на небето се явяваха големи цветни воали като крилете на господни ангели. В долината се прокрадаваше тук или там бяла снежна лисица, по следите на снежни зайци. Животът, както се вижда, все пак, не беше спрял.
Дълго продължава полярната нощ на Север, но и тя си има своя край. Още в края на Февруари, блесна Слънцето един ден между скалите за първи път и освети една прелестна ледено-снежна местност, която отговори с хиляди лъчи на слънчевата светлина. Още на следващия ден Слънцето грееше с цели няколко минути по-дълго. И така ставаше ден след ден, че от светлината на изкачващото се Слънце, долините и висините стояха огряни все по-дълго време. Но, слънцето още беше слабо да разтопи снега и ледовете. Още по-високо трябваше да се издигне. Понякога то задълго бе закрито от облаци. Тогава всичко изглеждаше сиво и безжизнено. И ето, Слънцето отново изгряваше. Щом дойде Април, с неговите проливни дъждове, снеговалежи и слънце, снегът започна да се топи. Вода тръгна и потече по някои южни скални склонове, като се събираше долу в рекички и езерца. A когато настъпи Май, животът съвсем се отприщи.
Също, и на нашата скална издатина снегът изтъняваше ден за ден и изчезваше в забрава. А, не след дълго, ето едно връхче на лишей надникна оттам. То се отърси, огледа се дали братлетата от кръга бяха налице. Тук-там се подаваха връхчетата и на неговите братя. Най-накрая в средата на скалната вдлъбнатинка остана съвсем малко снежец.
Лишеите сега почнаха да си разказват какво са преживели през зимата под снега. За лишеите всъщност там не е никак тъмно и самотно, както човек, може би, си мисли. През зимата скалите стават светли и прозрачни за тях, почти като блестящ прозирен лед. Те могат да виждат как светят металните жили в скалата, да чуват как покълващите сили на растенията се надигат и се приготвят за новата година. Да, дори това, което се случва на небето, се отразява в тяхната дълбоко осветена вътрешност. Ала те бяха усетили и натиска на снега, бученето на бурята, както и тишината на ясните зимни нощи. За всичко това лишеите си разказваха.
Накрая се запитаха: - Какво ли е станало с нашето планинско божурче?
То беше толкова красиво през лятото, когато грееше между нас и украсяваше цялата скала. Но, както знаете, лишеите говорят толкова бавно: днес една дума и утре една дума... През това време се разтопи последният сняг във вдлъбнатинката и те можаха да видят какво е станало с планинския божур: черни, смачкани, безжизнени лежаха листата долу, равни до земята като сянката, която цветето бе хвърляло през лятото.
-         Сега се вижда, че имахме право. Тук горе то не можеше да оцелее зимата. Но, то не искаше да ни чуе...
Понеже лишеите говорят така бавно: днес една дума и утре една, те почти не забелязаха, че по средата на мъртвите, черни, изгнили листа се беше надигнал малък зелен кълн и бяха почнали да се разгръщат няколко зелени листенца. Какво, пък, е това - възкликнаха те! Ние мислехме, че ти си умряло, замръзнало от студа и смачкано от снега. Докато кажат това: днес една дума и утре една, ето че цветето разви отново много листенца и първото цветче вече греше срещу Слънцето.
-         Да, каза планинското божурче, вие устояхте зимата чрез вашата сила. Аз умрях и станах ново. Това е тайната на смъртта и живота.
Върху това лишеите имаха дълго да размишляват. Но, благодарение на многото пеперуди, пчели и всичко живо, което посещаваше божура, горе на скалата бе настанало отново такова весело ежедневие, че старите лишеи не изпитаха повече досегашната си самота и, изпълнени с радост, наблюдаваха пъстрото оживление. Никога повече те не казаха, че това място не било за цветя.
Така цъфтеше планинският божур от година на година там, горе, и  всички бяха едно радостно семейство през цялото северно лято.
А лишеите все размишляваха върху тайната на смъртта и живота, която цветето им откри.

Превод: Валентина Тодорина
Източник: http://www.ernstschuberth.de/band-2.html

Няма коментари:

Публикуване на коментар